Националният ни отбор по футбол за пореден път доказа, че за него предели в копаенето на дъното няма. След като миналата седмица допуснахме исторически срам с домакинската загуба от Люксембург, снощи „лъвовете“ завършиха постно и беззъбо 0:0 срещу Естония. Това се случи пред празните трибуни на стадион „Христо Ботев“ в Пловдив. След два мача от новия сезон в Лигата на нациите, България заема последното място в групата си само с една точка. Имаме безобразно срамни показатели и самочувствие, както и треньор в оставка.
Реалността е повече от брутална. България се намира на дъното в Група 4 на Лига С. Предстоят ни изключително трудни гостувания на Исландия и същия този Люксембург. Според регламента на УЕФА последните отбори в групите на Лига С или изпадат директно в най-ниското ниво, или играят плейофи за оцеляване срещу най-добрите отбори от долната дивизия. При положение че продължаваме да се представяме по този хаотичен, безидеен и антифутболен начин, пропадането е реална възможност.
А какво ни чака там? Срещи с футболни джуджета като Сан Марино, Лихтенщайн, Андора и Гибралтар. Отборът ни с бързи стъпки се насочва към територия, където спортът от професионален се превръща в любителски. Там ни очакват келнери, банкери и студенти, които играят за удоволствие.
На светлинни години! Българският национален отбор не е участвал на голям форум от Евро 2004 в Португалия. Вече повече от две десетилетия ние сме обикновени зрители. При разширен формат на Световното първенство от 48 държави и Европейското от 24 ние пак не можем да се класираме. Половината континент получава визи за финалите, а България дори не може да се приближи до борбата за трето място в квалификационните групи. Когато губиш у дома от Люксембург и не можеш да отправиш свестен точен удар срещу Естония, мечтите за Мондиал или Евро са нищо повече от абсурдна илюзия. А изказвания, че след време ще сме там, звучат като на хора, които не различават реалността от илюзията. В медицината това е категоризирано като заболяване и се нарича шизофрения.
Вечният въпрос е… кой е виновен? Отговорът е целият футболен модел в страната. Факт е, че разполагаме с най-слабото поколение в историята си. Липсват ни фигури, които да играят редовно и да имат водещи роли в топ пет първенствата на Европа. Повечето ни национали са със статут на резерви в средняшки чуждестранни клубове или са част от българското първенство. То пък е задръстено от чужденци със съмнително качество. Някои от тях буквално са бежанци, свалени от контейнерите. Липсват лидерство, тактическа култура, физическа подготовка и най-вече характер.
Смените на селекционери се превърнаха в безкрайна въртележка. Всеки нов треньор идва с гръмки обещания за подмладяване, нова визия и градене на основа за бъдещето. След няколко мача обаче системата го смила, резултатите липсват, а той си тръгва разочарован. На този пост изхабихме десетки легендарни имена в българския футбол. Без последователност и с постоянно въртене на над 40–50 викани играчи годишно е невъзможно да се изгради тактически облик.
Проблемът започва от детско-юношеските школи, където липсват съвременна методология, условия и квалифицирани детски треньори. Школи бълват футболисти без фундаментални технически умения, БФС се задоволява с козметични промени, а пропадането си продължава. Неведнъж е коментирано, че малките футболистчета са ходещи такси и нищо повече. Убийството на българския футбол върви с пълна сила, а най-лошото е това как на никого не му пука и нещата продължават да си вървят по същия начин.
Снощната оставка на Александър Димитров веднага след равния с Естония беше единственият възможен ход. Балансът му начело на тима е три победи, две равенства и пет загуби в 10 мача. Няма какво да се допълни.
Думите му след двубоя – “Много хаотична игра от наша страна, не се изпълни планът ни, губим доверието на играчите, с тази игра приключваме” бележат пълното капитулиране. Димитров пое отбора с амбицията да пренесе успехите и познанието си от младежкия тим. Сблъсъкът със суровата реалност при мъжете бе опустошителен. Съставът при него изглеждаше объркан, без агресия и без ясна идеология как се преминава от защита в атака. Сашо не е виновен, той не е застанал там сам, а беше назначен от ръководителите на българския футбол. Дай Боже Димитров да ни е основният проблем и след неговото напускане да се подобрим. Силно се съмнявам в това!
Пропадането няма да спре с идването на поредния нов селекционер. То ще продължи дотогава, докато българският футбол разчита на случайността и единични изригвания, вместо на генерална и болезнена реформа. Нужни са твърди ограничения за определени действия на президентите на клубовете, задължителни инвестиции в детско-юношеските школи и пълна промяна на начина, по който се управлява спортът у нас. Това изисква огромни усилия от страна на държавата. По-важно за нея обаче е да вдига данъците, да глобява за домашна ракия и да увеличава цените на винетките за безобразно скапаните ни пътища. Затова националният отбор по футбол ще си остане един възпален апендикс. Засрамен, самотен, позорен и очакващ поредното си дъно в Лига Д.
от 
