Предстои мач на националния отбор по футбол. Ако попитаме сто човека на улицата знаят ли с кого играем, едва десет процента от тях ще могат да отговорят правилно на този въпрос. Десет процента от тези десет процента ще изброят поне петима футболисти, които са повикани от селекционера Младен Кръстаич за квалификацията с Литва. Може би единственият за когото ще се сетят и бабите, които нямат представа какво е засада е Йоан Стоянов, защото драмата с неговото прибиране от Израел беше във всяка една медия.
До сега нямаме победа в тези квалификации за Евро 2024, а ако не спечелим срещу литовците вероятно и няма да имаме до края на борбата в нашата група. Защо ли? Защото ще срещнем Унгария в София и Сърбия като гости, и сигурно се досещате за невъзможността да вземем три точки от тези двубои срещу фаворитите за първите две места. Това би било резил!
Тръпката да играе националният отбор по футбол, това да води до някакво трепетно очакване, да изпълва сърцата на фенове с желание да крещят от радост при гол на нашите или да се наредят нетърпеливо на опашка, за да си купят билет, отдавна е отминало.
Надяваме се да не е безвъзвратно, но за съжаление точно натам отиват събитията свързани с българския тим. Какви ли не легенди се извъртяха на треньорския пост, сменихме не малък брой чужденци, но все едно и също се случва. Печелим от време-навреме я срещу Чехия, я срещу Холандия и това е. Треперим от съперничества с Люксембург, Албания, Армения, стряскаме се от Косово.
Паника настава, ако се паднем в една група с швейцарците, шотландците, румънците или пък турците. Отписваме се веднага сами, даже преди регулярно да са ни напълнили мрежата. А големите футболни държави, които изпитваха неприятно чувство да гостуват на „Васил Левски“ като Германия, Италия, Англия и Франция даже вече не си спомнят за съществуването ни.
Като стана въпрос и за националния стадион, горкият много рядко му се случва да е пълен, а на негова територия сме унищожавали гиганти и сме се радвали на уникални победи и гениални изпълнения на поколения фантастични български футболисти. Сега такива нямаме!
Може би е напълно в реда на нещата да се запитаме защо го докарахме до това крайно незавидно положение. Някои ще кажат, че Борислав Михайлов е виновен. Други, че БФС и управлението на тези хора е виновно.
Трети ще намерят причина в слабите ни футболисти. Четвърти ще се оправдаят с много спорното управление на държавата и участието на какви ли не знайни и незнайни политически аматьори, които паразитират върху електоралното нехайство на българския гражданин. Аз имам друга теория. Тя е, че ни лисват добри треньори.
Имаше един професор, който реши, че с няколкомесечни треньорски курсчета на току-що приключили с футбола играчи, може да се замени петгодишното обучение в НСА и от там тръгнаха бедите. Когато нямаш кой да ти покаже, кой да те научи, кой да ти даде нужните знания е много трудно да развиеш таланта си.
Мислите ли, че норвежците са по-талантливи футболисти от нас? Мислите ли, че датчаните са по-талантливи? Мислите ли, че германците са? Аз, не! Но работят за развитието на своите добри момчета. В тези държави децата, които се занимават с футбол не са ходещи такси и най-важното – липсва шуробаджанащината и финансовият натиск върху треньора от по-заможните родители.
Там този, който е качествен играе, независимо дали неговият родител е миньор, таксиметров шофьор или кмет на града. Те са наясно, че след това успехите на футболния терен ще носят престиж и трансфери и на други от тяхната държава, едните ще дърпат напред другите. Елементарно и не е нужно да мислиш много, за да вникнеш в това.
В заключение ще кажа, че сегашните дребосъци фенове на футбола са нещастни да имат любимци като Неймар, Холанд, Меси и Роналдо. Ние се радвахме на нашите си Стоичков, Балъков, Сираков, Михайлов, Лечков и Пенев. И на техните мачове на „Васил Левски“ идваха 50 000, а не 5000 включително роднини и журналисти.
от 
