След близо две десетилетия на разочарования, горчиви сълзи и несбъднати надежди Левски отново е шампион на България. За феновете, които преживяха всичко от фалити до болезнени спортни драми, този триумф не е просто поредната купа във витрината. Това е екзорсизъм на демоните от миналото.
Пътят към тази титла мина през най-тъмните кътчета на синята история. Цели 17 години „Герена“ жадуваше за този момент. В дългия период единствената истинска глътка въздух бе Купата на България, спечелена под ръководството на Станимир Стоилов. Тя обаче само подчертаваше липсата на голямата цел.
Нямаше как в миговете на триумф привържениците да не си спомнят за кошмара от 2013 година. Онзи фатален автогол на Димитър Везалов срещу Славия. Този епизод изтръгна титлата от ръцете на левскарите в последния възможен мач и я прати в Разград. Тази футболна трагедия стана символ на синята карма. Днес този призрак най-после е погребан.
Сезонът съвсем не беше безметежен. Треньорът Хулио Веласкес често се оказваше под обстрела на медии и фенове. Въпреки лидерската позиция, испанецът бе критикуван за своята плаха тактика. В директните мачове с основните конкуренти Левски изглеждаше прекалено предпазлив. Отборът беше фокусиран повече върху това да не загуби, отколкото да доминира. Парадоксално, но силата на тима се оказа способността да трупа точки срещу по-малките отбори и да поддържа аванса, генериран в ранните етапи на кампанията. Дали това може да се нарече шампионският късмет или сривът на конкуренцията се оказа решаващ?
Трябва да признаем, че съдбата този път носеше синьо шалче. Всеки път, когато Левски се дънеше и губеше точки, преследвачите правеха същото. Те помагаха разликата на върха да се запази.
Лудогорец изглеждаше като бледо копие на себе си. Клубът от Разград вероятно тотално подцени вътрешното първенство, разкъсван между евротурнирите и собствените си проблеми.
Вечният съперник ЦСКА премина през слаб сезон. В началото тръгнал с голямата кошница на реален конкурент за титлата, в един момент се оказа на 14-то място в класирането. А всъщност, в нито един момент „червените“ не изглеждаха като истински претендент за златните медали.
Ако има някой, който заслужава тази титла колкото футболистите, това е синята публика. В много от трудните мачове, когато играта не вървеше, именно пълните трибуни избутваха отбора до победата. Подкрепата не беше просто фон. Тя беше енергия, която компенсираше тактическите несъвършенства и липсата на форма в определени моменти. Привържениците изкупуваха билетите за важните двубои на секундата, викаха с пълни гърла през целия сезон и дори за секунда не се отказаха от своите любимци.
Титлата е само началото на една следваща ера. С влизането на новия собственик Атанас Бостанджиев, амбициите на „Герена“ придобиват европейски мащаб. Какво можем да очакваме от това?
Първо, мащабна селекция. Сериозни суми за нови футболисти, които да вдигнат нивото за атака на Шампионската лига.
Второ, изчистване на всички дългове. Феновете на Левски отдавна помагат с каквото могат за оцеляването на клуба. Време е това да стане по истинския начин. Новият собственик да поеме отговорност и да заличи старите задължения, които тежат като гюле на верига върху врата на удавник.
Трето, новото бижу. Грандиозният проект за стадион на стойност 120 милиона евро вече беше обявен. Съоръжението трябва да превърне дома на „сините“ в едно от най-модерните места за футбол на Балканите. Всичко е много хубаво и дано да се превърне в реалност, това си повтарят привържениците.
След 17 години пост и молитви, Левски отново е там, където смята, че му е мястото. На върха в България. И този път изглежда, че синята лавина няма намерение да спира дотук.
от 
